Вземането на пари от единия, намалява общите пари. Пари правят само тези пари, които са в движение, в оборот.

През последните години проблемите на бюджета се преекспонират неимоверно. Забравя се, че не бюджетът пълни икономиката, а икономиката пълни бюджета. Дори да напомпаме в бюджета 10% излишък, той ще се стопи бързо и ще премине в дефицит, ако икономиката не функционира ефективно и не му осигурява приходи. Говори се само за проблемите на еврото и на бюджетния дефицит, а не за проблемите на българската национална валута, за нашата конкурентноспособност и производителност, за липсата на ликвидност и взаимната фирмена задлъжнялост.

Икономиката у нас се разглежда странно - като две различни и независими икономики – проблемите на бюджета от една страна и проблемите на реалния сектор – от друга. В същност това са два джоба на една и съща дреха. Вземането на пари от единия намалява общите пари. Елементарни скачени съдове. Единен и неразделен механизъм, който ако не функционира добре за едната страна – не е добре и за цялото.

Непрекъснато се говори за свиване на разходите: държавата свива ивестициите и социалните разходи, чуждите инвестиции се свиват заради кризата, потреблението се свива, кредитите са скъпи и недостъпни, цените на активите падат – откъде тогава ще дойде растежът в икономиката.?

Всичко това, за което непрекъснато повтаряме, че трябва да се свива, всъщност са факторите за икономически растеж. Ако тези величини нарастват, има икономически растеж и просперитет на обществото. Ако се свиват – рецесия и мизерия. Единственият друг фактор за растеж, освен изброените, е нарастването на нетния износ. Това у нас сега е крайно недостатъчно и едва ли можем да се надяваме на него в световна криза и без държавна стратегия за подкрепа.

Причините за този начин на политическо мислене са две: ние сме все още посттоталитарно общество и мисленето е такова – ако парите не са в държавата – все едно са загубени за икономиката. Втората причина – управляващите икономиката и финансите ни /през последните 22 години/ са твърде млади и неопитни, в сравнение с европейските и световните стандарти, и не могат да видят гората зад единичното дърво.

Пари правят само тези пари, които са в движение, в оборот. В тази връзка инвестициите в инфраструктура, предприети от правителството на ГЕРБ, са най-доброто решение, вземано в България в тази посока до сега.

Капиталите на държавата са мъртъв капитал и са предимно за харчене и социални нужди - ако финансите се управляват консервативно. В условия на криза, това е самоубийствено. Това е стабилизиране на бедността.

Разковничето за растежа е в ПОТРЕБЛЕНИЕТО. Когато се забавя потреблението, парите за заплати, данъци, пенсии, болници, образование и т.н. са замръзнали в стоки. Те са мъртви за икономиката. Проблемът на българската икономика е не толкова ниската производителност на труда, а свитото до минимум поребление във всичките му разновидности. Ако се съпостави БВП на човек от населението със средната годишна работна заплата, ще се види доказателството, че не производителността е проблемът. В България хората получават много по-малко от това, което са изработили, в сравнение със всички останали държави в ЕС и в Европа /относителният дял на заплатата спрямо изработения БВП на човек е най-ниския в ЕС/. Това затвърждаване на последно място по доходи в ЕС води единствено към свиване и свиване, емиграция на трудоспособното население, а не към растеж. През началото на 90-те години средната заплата беше около 350 лева, а бензинът – 25 стотинки за 1 литър. 20 години по-късно тя е около 500 лева, а бензинът е 2.50 лева. Цените на ел.енергията, преродния газ и горивата са такива в държави, имащи 10-20 пъти по-високи доходи на човек от населението.Същото е с тока, материалите и т.н. За каква производителност да говорим, като нещата се свеждат все повече до физическо оцеляване на фирми и граждани. За това състояние до голяма степен виновна е държавата, защото това са контролирани от нея цени. Постоянното повишаване на акцизите, без да е осигурено постъпването им в бюджета, е силна прокризисна мярка, задълбочава кризата и оправданията с изискванията на ЕС не носят полза на никого. Младите хора вече пазаруват чрез Интернет фирми-посредници, защото стоки, които тук струват 200 лева могат да се купят за 30-40 лева, включително комисионата на посредника и доставката. Така и последният жив капитал се процежда навън.

Как да привлечем чуждестранни инвестиции - пазарът ни и без това е малък, като брой хора и мащаби на бизнеса, а освен това е свит до минимум поради ниската покупателна способност.

При тази ситуация българският бизнес и българските граждани се нуждаят в още по-голяма степен от банково финансиране. Но у нас са най-високите лихви и най-тежките обезпечения в Европа! Причините:посттоталитарна банкова система.

През 90-те години банкови лицензи /както и на застрахователни компании/ бяха дадени на криминогенни групировки. Не се допуснаха стратегически инвеститори в банковия сектор - просто не им се издаваха лицензи. Във всички развити държави банките имат конкуренция на кредитния пазар от страна на небанковите финансови институции/НФИ/ – cooperative banks, mutual saving banks, venture capital funds, investment funds и мн.др. В някои страни делът на тези НФИ на кредитния пазар за малки и средни предприятия и потребителски кредити е над 50%. У нас монопола на банките на кредитния пазар се пази като свещена крава. В закона за банките се споменава понятието НФИ, но дотук. Иван Костов закрепи монополизма на банките в българското законодателство. Юпитата от НДСВ дойдоха на власт с обещанието да променят това и да дадат път на модерен капиталов и кредитен пазар. Направиха една единствена промяна – да се доказва произхода на парите при регистриране на банка. Ако някой не харесва високите лихви и изисквания на българските банки, има само един избор – да отиде в ръцете на мутрите /заложните къщи, към които законът е повече от подозрително благосклонен/. Ето ви приноса на банките към конкурентноспособността – но с обратен знак. Как да са конурентни българските стоки, като нечовешките лихви и обезпечения помпат цените с повече от 20% в сравнение с другите страни.

Статистическите данни от преди Втората Световна война показват, че НФИ са били широко разпространени в България преди 1944 г. Именно това е довело до бум на земеделското и индустриалното производство в страната. Сега идете в което и да е българско село - земята пустее, къщите на хората са празни. Всички са в Гърция или в други европейски държави и произвеждат плодове и зеленчуци като наемни работници на чужда земя, а ние плащаме валута за вноса на тези плодове и зеленчуци. Българските банки единствени в света не приемат като обезпечение нито земята, нито имотите на населението от селата. Искат апартаменти и то не къде да е. Откъде селските жители да ги имат. Те имат стотици декари земя и искат да си я работят и да живеят в бащиния си дом. Финансирането по оперативните програми на ЕС продължава да има невероятно лоша организация, изразяваща се в:

• за приоритети са обявени незначителни неща – сигурност на информацията в малки и средни предприятия, клъстери, сертифициране, оползотворяване на отпадъци, селски туризъм и т.н. а няма въможност за полване на пари по основната дейност на всеки един важен традиционен за България бизнес: животновъдство, овощарство, лозаро-винарство, птицевъдство, оранжерийно производство, отглеждането на гъби и билки, етеричномаслени култури /не зная дали знаете, но България и Франция дават 2/3 от световното производство на лавандулово масло, като поради липса на средства у българските производители- французите купуват нашето евтино и го продават като френско/ туризъм и туристическа инфраструктура, усвояване на минералните води, насърчаване на производства за износ, машиностроене, производство на коприна и т.н.
• държавните служители, които са ангажирани с оценката на проектите са малко и нямат физическата възможност да ги обработват. Освен това не са заинтересовани. Плаща им се еднакво независимо дали са обработили 50 проекта или 500 проекта.
• обявяват се най-кратките в ЕС срокове за подготовка и приемане на проекти – около месец, а често дори 1-2 седмици. Така проекти подават само хора, които са имали преварителна вътрешна информация. В повечето страни проекти се приемат докато свършат парите по дадената ос на финасиране. У нас просто преобладаващата част от парите се връщат, защото не могат да бъдат усвоени. Пари има, а проектите, които са успели да бъдат подадени и одобрени са малко, особено за толкова важни дейности като иновациите.
• изисква се инвестиционната част на проектите да е в степен на абсолютна готовност, включително и разрешения за строеж, нещо което не се прави в никоя страна от ЕС, защото струва на бизнеса много пари, при положение, че не е ясно дали ще се получи финансиране.
• държавните служители не са мотивирани да съдействат за усвояването на парите от Европейските фондове. Така например служителите в ДФ „Земеделие” имат приемен ден само във вторник от 13 до 17 часа !? Можете ли да повярвате – ако това не е посттоталитаризъм - здраве.

Не трябва да забравяме едно специфично обстоятелство: българската държава се е лишила от всякакви възможни дейности, доходоносни за бюджета, активно използвани от останалите развити страни – търговски и риболовен флот, спиртен и тютюнев монопол, корабостроителници, национален авиопревозвач, телекомуникационна компания, национална хидромелиоративна ситема, електроразпределителна система, услуги по земеразделяне, кадастър и др. /които са държавни в другите страни, а у нас се правят от частни фирми/ и др.

Могат да се направят много неща за справяне с кризата и създаване предпоставки за растеж – замразяване ръста на цени на газ, ток, горива, за поне 2 години, замразяване ръста на акцизите, насърчителни банки и програми за кредитиране срещу селска собственост, въвеждане акцизи и увеличаване на акцизите на луксозното потребление – автомобили, яхти, джетове, скутери и др. над определен клас, въвеждане данък върху хазартните игри, въвеждане на намалени ставки на ДДС за детските и бебешки стоки, хляба и учебниците, въвеждане на намалени ставки на ДДС за транспортните услуги. България единствена не ползва такива намалени ставки на ДДС за масово потребявани стоки и т.н.. Те обаче трябва да се приемат не на парче, а след като се направят симулационни модели на въздействието им върху макроикономиката и то в период на няколко години напред. Нещо, което у нас също не се прави, за разлика от останалите европейски страни.