Мариян Гюров е 26-годишен художник от град Самоков. В момента живее в град София, работейки като татуировчик. Наскоро печели конкурса „Картина на мнозина”, като един от четиримата художници, събрали най-голям вот от публиката. След като завършва средното си образование, Мариян прекарва две години в изследване и обучение в областта на уличното изкуство и култура. Завършва Националната художествена академия, като бакалавър по Керамика през 2012г. при проф Б. Бончев. В момента следва магистратура със специалност Керамика в Националната художествена академия.

Действа предимно воден от чувствата си. Вижда света около себе си като весело, шарено място, в което да бъдеш щастлив. Усмивката, с която споделя „Светът е такъв, какъвто си го направиш сам” е трудно забравима. За него изкуството казва всичко, то говори вместо него, на него, за него... достатъчно, за да го опознаеш. Талантът е всичко, от което се нуждае и някога ще се нуждае. Когато споделя „Изкуството в мен никога няма да умре. Един художник трябва да бъде такъв по всяко време на денонощието”, големите му кафяви очи светват, стават някак златни, топли.

Художникът вижда красотата навсякъде. За него всичко е красиво само по себе си, всеки човек, всяко място, всяко нещо... всичко като цяло и поотделно. Там Мариян намира красотата. Там намира своето изкуство – във всичко. „Всичко може да бъде изкуство. Това зависи и от погледа на наблюдаващия, и от погледа на самия творец„. Според него, лична полза от изкуството в България няма, но „все пак можеш да покажеш на хората как нещо може да оживее, макар и само на платно. Полезно е с това, че от старата си кофа за боклук можеш да направиш светлинна инсталация, например. С въображение можеш да направиш всичко.” Гюров отдава целия си живот на рисуването. Без вечерите, разбира се. Тях оставя за приятелите и близките си.

На първата си картина рисува космос. С нея се представя на изложба в родния си град Самоков. Печели второ място. Мариян е от хората, които не могат да държат ръцете си на едно място за дълго време. Докато обяснява, те рисуват. Летят във въздуха, чертаейки това, което изричат устните. Това, което изпитва, хващайки четка, молив или въглен е неповторимо. „Чувствам се сякаш няма нищо и никой около мен, оставам в един мой личен свят, който съм измислил сам върху платното пред мен„

Най-дългата пауза, през която не е рисувал е около шест месеца. През това време той търси себе си и своето вдъхновение. Явно го е открил, защото продължава напред. В момента работи като татуировчик. За Мариян татусът е изкуство. Според него дали „ще бъде нарисувано нещо на платно, дали ще бъде на пано, на стена или на кожа винаги е изкуство”. Важното е да идва от душата. Чувствата влияят до голяма степен на изкуството му. Най-често рисува воден от любов. Неведнъж е рисувал свои любими хора, особено „една много обичана от мен жена”. Според художника „любовта влияе изключително много на рисуването, особено ако човекът е наистина специален”. Мариян улавя чувствата с четка като прилага своите собствени емоции. „Една картина става най-чувствена, когато си истински влюбен. Тогава влагаш любовта си в изкуството.” Неслучайно хората казват, че любовта е изкуство. Тя е вдъхновение, почва, в която да расте сърцето ти. Застанал в галерията, докато някой наблюдава негова картина, Гюров не може да опише с думи какво изпитва. „Чувството, което изпитваш, когато хората се радват на твоя картина е неповторимо. Да виждаш как се удивляват от картините ти, как се пълнят с енергия и любов сърцата им....”.

Творчеството, независимо под каква форма, според Гюров винаги има социално послание. Това послание зависи просто от това „за какво изкуство става въпрос, какво иска да покаже автора.”. В картините си той показва своят живот, своите чувства, мисли емоции. Целият свят, представен през неговият поглед, начин на рисуване, стремеж за максимално различно представяне на нещата. Той иска да бъде запомнен, да има значение.

По думите му, за да създава изкуство човек се нуждае от талант и душа. „Ако ти липсва талант или душа няма начин да направиш нещо стойностно, но и всичко се гради на много труд и усилия.”. Дори и най-талантливият художник не може да съживи една картина само с техника. На нея и трябва душа, която творецът задължително трябва да даде.” За това той дарява голяма част от своята.

Мариян Гюров започва да рисува, когато е 8-годишен. Не помни какво е нарисувал, нито защо. „На осем години започнах да рисувам, не си спомням дали някой ме е подтикнал. Може би сам съм решил да изцапам тапетите с флумастери.” Идолът му е BrianMViverosRussMills – мисли, че е страхотен, но не му подражава. Подражава единствено на себе си, оставяйки сърцето си в творбите. ”Оставям сърцето си. Показвам живота такъв, какъвто е около мен, около всички нас. Това е моята цел, надявам се да я постигам”

С картините си Мариян се стреми да покаже всичко. Таланта си. Различния си стил, присъщ единствено на него. Въобще да покаже създаването на изкуство по различен начин. Няма своя любима картина, обича всички свои творения. Все пак всички те са част от него, отразяват дадена част от същността му. На въпросът какво предстои прехапва леко устни, само за момент, след това с котешка усмивка заявява: „Дипломната ми работа за Магистърска степен. Няма да издавам за какво става въпрос, поне засега. Наскоро спечелих и участие в изложба от един конкурс. За нея смятам да направя няколко пейзажа в малко по-различен стил от досегашния ми.”

След миг се натъжава, зададен му е въпросът „Има ли хляб за младите художници в България?”. Отговаря „Не. Не и ако някой от старите художници не удари едно рамо, за да те подкрепи. В нашата държава всички хора на изкуството са сякаш отделени от всички останали хора. Всеки си мисли, че ние имаме всичко, а всъщност нямаме почти нищо. Имаме таланта си, с това се различаваме от хората около нас. Държавата не е точно фактор за оплакване. Ако един човек се бори може да постигне всичко. Няма значение къде се намира.”

Най-често младият художник общува с околните чрез изкуството си. Тайните си оставя за най-близките си хора. През свободното си време прилича на всяко останало 26-годишно „момче”. „Излизам с близките си, с хората, които обичам, забавлявам се, обикалям, почивам си.”. По думите му след 10 години хората ще казват за него „Той е най-добрият художник в България.”. Гюров обича себе си. Също така мрази себе си. Той Е себе си.

Мариян Гюров е изключително емоционален човек. Всяко чувство се изписва на лицето му. Скоростта е нечувана. В един момент е засмян като ученик. Мигаш. Става тъжен и вглъбен, но след това мигаш отново. Срещаш усмивка на пакостник. Една дума – световъртеж. Всяка дума има жест, който да последва движението на устните. Картините му са водени от детската му същност, бореща се с порасналия вече хлапак, струва ми се. Тъмни цветове, в които изпъква едно ярко петно. Дали това е той? Няма да се учудя. За него е важен собственият му поглед. Не се интересува дали някой вече е правил това преди, както няма да му попречи, ако някой не би разбрал идеите му. Той прави своето „нещо” в свои срокове. И има дарбата да го направи. Наистина, Мариян може да не е най-талантливият художник, който съм виждала, въпреки че наистина е много добър, но определено е най-живият. За двадесетте минути, прекарани в разговор, имах чувството, че тичам. Той движи енергията в стаята, кара те да се задъхваш, очаквайки с трепет какво ще последва.

Електронната страница на художника – http://giurov.weebly.com/